Прочетен: 5963 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 21.09.2014 11:26
ГОСПОДАРКАТА НА ЗАМЪКА
Моята мечта от малка бе да живея в замък, палат, дворец. Е, разбира се, това беше когато бях наистина много малка. Когато поотраснах вече исках да живея в къща – голяма и светла, на хълм огрян от слънцето. Голяма къща, която винаги е готова да приюти всеки потропал на портата й.
И пораснах, и заживях. Разбира се не в замък, не в къща, а в панелен блок на няколко етажа и с няколко входа. Но пък има гора. Отпред – бетонни площадки с паркирани нагъсто много коли, зад блока – гора, истинска гора.
Другата ми слабост са котките. Обичам тези животни. Храня ги и се грижа за тях. А те ми се отплащат. Всяка сутрин ме чакат пред вратата и само като ме усетят, че пристигам, цяла гвардия от мъници започва да мяука и да протяга лапички към мен. Впрочем този разказ е за три от тях. Трите мои любими котенца – Чари, Страхи и Тайгър. И трите бяха рожби на Сивушка. Много палави и непослушни, постоянно се изгубваха из гората и често се налагаше да ги търся из шубраците.
Някъде по това време построиха замъка. „Моята” къща се издигна точно както в моите мечти. На отсрещния склон, голяма, светла, огряна от слънцето, точно както си я бях представяла. Истински замък. Строяха я почти две години. Беше шумно, прашно, множество багери и камиони денонощно бумтяха, но я построиха. Прекараха и път до нея. Даже го асфалтираха, за да е удобен на мощните джипове, които си мислехме, че ще пристигнат.
А от нашето скромно блокче до къщата водеше една обикновена пътечка. Тя беше стръмна и обрасла с шубраци и тръни. Не разбрахме кой прокара тази пътека. Не бях виждал някой да минава по нея с изключение на един скитник, който познавах бегло от престоите му в клиниката. Често го лекуваха от алкохолизъм.
Много ми се искаше да стигна по пътечката до тази къща и ако мога да я разгледам по-подробно, но все не се решавах да тръгна, все нещо ме възпираше.
Един слънчев следобед малките ми любимци отново се бяха запилели някъде, аз ги потърсих и нещо ме превлече към пътечката. Нещо ми подсказа, че може би ще ги открия до къщата. Без повече да му мисля поех по пътечката, както си бях с изтърканите дънки и скъсани кецове. Не беше никак близо и както вече казах, доста стръмно. Но аз вървях, даже вече не търсех котетата, а упорито вече исках да се добера до къщата. Даже си ударих коляното, то ме заболя, но продължих. След дългия преход се изправих запъхтяна на малката площадка пред входната врата на крайната си цел. И тогава къщата ми се стори наистина като замък. Входната врата представляваше цяла порта, обкована в желязо, с причудливи орнаменти. А самата сграда се издигаше на няколко нива. Боядисана в прекрасни цветове и огряна от слънцето. С кокетни балкончета и кулички. Цялото пространство беше опасано от солидна ограда, през която беше невъзможно да се погледне. Строго и като в истински замък!
Котетата, разбира се, не се виждаха.
Бях се изправила и вече успокоявах дишането си, когато вратата се отвори и на входа застана жена на средна възраст. Аз побързах да я поздравя приветливо, но тя си остана мълчалива. Беше жена с изправена стойка, вдигнала гордо глава, с безизразно лице, но очите й бяха тъжни. Или може би такива ми се сториха тогава? Аз продължих:
- Много хубава къща, госпожо! Много е красива!
Тогава за първи път жената проговори. Каза нещо много точно и ясно.
- Да, наистина къщата е хубава.
А аз нали съм си много бърборива вече бях поела с речта си.
- Да, наистина прекрасна къща. Отдавна я наблюдавам и се възхищавам. А аз живея ето там, по-надолу и съм тръгнала да търся моите котета. Дали не са влезли в двора ви? Може ли да погледна? Само за минутки ще погледна.
Отговорът дойде бързо, почти мълниеносно:
- Не, в тази къща няма никакви котета!
- Но те са много палави и като нищо може да са се промушили през оградата.
- Не, в тази къща аз не пускам хора, а вие питате за котки. Те нямат никакво място на това място.
Това вече наистина ме стресна. И кой знае защо казах тихо:
- Но тази прекрасна къща се нуждае от котки... Поне пет на брой. Те ще ви предпазят от много беди... А аз търся само три.
И в този миг ги чух. И трите се бяха сгушили в близкото до величествената порта храстче. Измяукаха и припнаха при мен. Видимо бяха доволни. Аз се обърнах и поех надолу по пътечката. Мъниците хукнаха след мен. И бяхме щастливи. Не погледнах назад към замъка. Вече не ми се струваше като замък, а и повя студен вятър и трябваше да побързаме за панелното ни убежище.
От тогава изминаха няколко години. Котетата пораснаха, вече са големи и важни котки. За мен те все още са любимите, много ги обичам и често им се карам за техните бели и лудории. Продължават да се щурят из гората, но все заобикалят стръмната пътека. А къщата все още грее отсреща на склона и приканва любопитните да я разгледат. Аз все пак отново попаднах пред къщата. Беше прекрасен слънчев ден. Този път не търсех котета. Право да си кажа, търсех замъка. Посрещна ме величествената порта и яката ограда. Първото нещо, което съзрях, беше огромният катинар, поставен на входната врата. Явно висеше отдавна и беше започнал да ръждясва. А на една от високите колони при портата пърхаше, подухван от повелият студен вятър, почти отлепен некролог. Беше тихо.
И тогава го чух. Чух мърморенето на стария скитник, Беше изникнал като от нищото, усмихваше се и бърбореше:
- Няма никой, госпожо! Сега вече няма никой.
Изненадах се защото отдавна не бях виждала скитника. Скоро не беше посещавал болницата и даже се носеше слух, че се е поминал. Но той си беше жив и здрав, беше си същият. Продължаваше да си бъбри и да ми обяснява, сякаш бяхме близки приятели.
- И аз, госпожо, не успях да разгледам тази къща. Даже не направих и усилие да проникна зад вратата. И е студено, много ми е студено...
Обърнах се и поех надолу по пътеката, а зад гърба ми скитникът продължаваше:
- Защо ли, госпожо, ми е толкова студено, защо...
http://letera.url.bg/
Извини ме, че малко се паля, - разбираш, става дума за котки, а аз съм доста чувствителна на тази тема в момента. Но като изключим детайла, че не живея в панелка, а в наследствена къща от 1907 година :))))))) /далече от приказен замък/, всичко останало... И господари като ония от твоя замък в другия край на пътеката си имаме. За съжаление, и некролози върху желязната порта на този замък си имаме. И местен алкохолик, с когото много рядко, но свойски - така, както и ти си го усетил, си общуваме, и котки - естествено, и котки - всичко си имаме така, както в твоя разказ. Само дето ония, трите котета на Сивушка, ми се загубиха, но пък осинових други - и сърцето ми, макар и наранено, пак е пълно...И не мечтая за оня замък, знам колко е студен!
Поздрави, Вал, магьоснико, благодаря ти!
Времената се променят, котенцата станаха котараци/ни, а ние си поостаряхме вече.
Поздрав и хубава вечер!
http://letera.url.bg/
Извини ме, че малко се паля, - разбираш, става дума за котки, а аз съм доста чувствителна на тази тема в момента. Но като изключим детайла, че не живея в панелка, а в наследствена къща от 1907 година :))))))) /далече от приказен замък/, всичко останало... И господари като ония от твоя замък в другия край на пътеката си имаме. За съжаление, и некролози върху желязната порта на този замък си имаме. И местен алкохолик, с когото много рядко, но свойски - така, както и ти си го усетил, си общуваме, и котки - естествено, и котки - всичко си имаме така, както в твоя разказ. Само дето ония, трите котета на Сивушка, ми се загубиха, но пък осинових други - и сърцето ми, макар и наранено, пак е пълно...И не мечтая за оня замък, знам колко е студен!
Поздрави, Вал, магьоснико, благодаря ти!
Благодаря за твоята спонтанна реакция спрямо написаното от мен. Разбира се, ти можеш да прочетеш тази история пред всеки и по какъвто си искаш начин. За мен е важно написаното да бъде разбрано и разтълкувано правилно. Не вярвам някой да не разбере, че всъщност тези три котенца са главните герои в този разказ. Ако пък се разбере коя e и господарката на замъка...е, тогава вече всичко ще е наред. И не подценявай ролята на скитника със студения вятър...
Сърдечни поздрави от Вал!
Ти не си сам, ти имаш нещо, което не те оставя сам. Ти имаш Вяра!
Времената се променят, котенцата станаха котараци/ни, а ние си поостаряхме вече.
Поздрав и хубава вечер!
Нека вечерта да бъде хубава и за теб. И по-често си припомняй забавни спомени!
Котки...щях да имам не три, а тридесет, и папагал...и прислуга...ех, че се размечтах покрай твоя разказ.
Поздрави.
Нали не мислиш, че не те разбирам? :):):):)
Котки...щях да имам не три, а тридесет, и папагал...и прислуга...ех, че се размечтах покрай твоя разказ.
Поздрави.
Нали не мислиш, че не те разбирам? :):):):)
Че и папагал, пък и прислуга... е, ще бъдеш истинска господарка, ама май го няма замъка! :)))
Значи има замъци! Ама има ли скитник, който да наднича зад оградата и да търси малко топлинка? :)
Вал,тези малки котенца -са същите гаврошовци,искащи малко топлинка и състрадание...
Пътеката е пътят,който всеки от нас трябва да извърви в живота си,за да получи пречистването ,от което се нуждае!
Този скитник е изгубената,лутаща се Душа на злото въобще,или на т.н.Господарка!Тя не би намерила успокоението никога...за съжаление...
И пак се връщам към малките невинни душици,които тръгват с доброто!Ето-това е истината-да тръгнат с доброто!Да го открият...да повярват в него,да го съхранят занапред!
Благодаря ти,приятелю!Благодаря ти и от моите малки душици!!!
Поздрави!:))
Вал,тези малки котенца -са същите гаврошовци,искащи малко топлинка и състрадание...
Пътеката е пътят,който всеки от нас трябва да извърви в живота си,за да получи пречистването ,от което се нуждае!
Този скитник е изгубената,лутаща се Душа на злото въобще,или на т.н.Господарка!Тя не би намерила успокоението никога...за съжаление...
И пак се връщам към малките невинни душици,които тръгват с доброто!Ето-това е истината-да тръгнат с доброто!Да го открият...да повярват в него,да го съхранят занапред!
Благодаря ти,приятелю!Благодаря ти и от моите малки душици!!!
Поздрави!:))
Нека не терасата, а сърцето и душата ти да бъдат слънчеви и да приютяват. Аз знам, че това при теб е точно така. Много точно си усетила нещата. Пътеката - да, но забеляза ли къде води тя? До една заключена с ръждясъл катинар порта. И се замисляме - дали това е истинската пътека? Вероятно има и друг път към пречистването. Път направо през гората, през щубраците и през тръните. Та котенцата показват истинския път. Те се връщат при своята стопанка и са щастливи. Може би и ти ще ме запиташ защо съм написал това нещо през погледа на жена? Ще отговоря на тези, които ме попитаха. Ами замислете се, мили мои, върху едно простичко нещо. Защо думички като майка, обич, любов, орис, съдба, вяра, надежда, доброта, ласка, целувка, близост, усмивка, сълза и болка са от женски род?
Аз знам, че ще ме разбереш!
Поздрав от Вал и Бен - ти ги познаваш! :)
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината.
..........................................................
Тук място е опасно и проклето;
да се спасиш, подире ми тръгни
и мен си крепко довери сърцето.
...............................................
Тогаз тръгна, упътих се и ази. "
:)))) И там има три звяра, символика!!! Знаеш как е у Данте - всичко е на 3, 3х3, 33. Поздрави, В/ерг/ал!
намерих се в лес тъмен по зла чест,
че правий път сбъркал бях в мрачината.
..........................................................
Тук място е опасно и проклето;
да се спасиш, подире ми тръгни
и мен си крепко довери сърцето.
...............................................
Тогаз тръгна, упътих се и ази. "
:)))) И там има три звяра, символика!!! Знаеш как е у Данте - всичко е на 3, 3х3, 33. Поздрави, В/ерг/ал!
При Данте - три звяра - пантера, вълчица и лъв. А в това писание - една чаровница, един страхливец, но и един тигър... Символика, както ти казваш! :)))
И това 3,3х3,33 е интересно, но защо ли се сещам за 666 ?
Поздрави!
Леле, свършиха символите :)))))
Аз те разбрах, Вал. Просто изпитах нужда да споделя и моето виждане относно замъците с тежки порти.
Сега усмивката, която огрява всеки дом, макар и миниатюрен, както и една виртуална прегръдка, защото тя дава сила и усещане за сплотеност ;)
Поздрави от Вал!