Приятели, днес сутринта се рових в прашния си архив и попаднах на едно стихотворение на Луис Макнийс. Това стихотворение преди много години ми беше направило особено впечатление. И странно, при днешния прочит, аз го долових по съвсем различен начин. Затова реших да ви го представя. Не е задължително да ви хареса. Всеки може да го възприеме по свой си начин. А Луис Макнийс е един от моите любими поети. Приятно четене.

КРИСТИНА
Започна всичко лесно -
със кубчета на пода
градяха пъстри кули
и щом се срутеха, те нови кули
издигаха до небосвода.

А куклата се казваше Кристина
с бельо от лъскава коприна.
Събличаш я и тя се смее,
обличаш я, тя пак се смее
без никаква причина.

Когато куклата се счупи
/ отвънка не личи /,
разбра, че цялата бе куха
и жълтата глава е куха
зад сините очи.

Веднъж нощта прекара с дама,
отнякъде позната.
Дочу, че казва се Кристина
и в този миг видя Кристина
пак мъртва на земята.

ЛУИС МАКНИЙС

Познато ми е това стихотворение ... да го прочета сега
си беше малко предизвикателство. Но щом е останало
в съзнанието ми - имало е защо. Различно е усещането,
но пак изпитах същата болка и детско разочарование ...
И пак ми хареса.

Наистина е интересно да се прочете това стихотворение, нали? И е хубаво да бъде разбрано. Поздравявам те!