Прочетен: 7240 Коментари: 20 Гласове:
Последна промяна: 19.07.2014 09:21
ПРИКАЗКА ЗА ПРИНЦОВЕ И ПРИНЦЕСА
А ние се катерехме нагоре и все нагоре. Устремени към върха, там където ни чакаше принцесата. Падахме и ставахме, пропадахме в бездната, изправяхме се и пак поемахме нагоре. Влизахме в битки и побеждавахме, и пълзяхме нагоре, етаж след етаж, ниво след ниво, нагоре към кулата, натам, където в приказната стаичка ни чакаше принцесата...
Но да започна от самото начало.
Преди много време, в зората на компютърните игри, се появи една игра. Може би по-възрастните геймъри все още си я спомнят. Наричаше се „Принцът от Персия”. Простичка, двуизмерна игра, в която играещият имаше за цел да освободи една принцеса. Горкичката принцеса беше затворена от злия султан и още по-злия и коварен везир в една стаичка на върха на злокобен палат, а принцът, хвърлен и окован в тъмница, трябваше за определено време да се измъкне от зандана и да достигне до дванадесетия етаж на палата, за да освободи принцесата. Просто и ясно, нали? Така си помислихме и ние с моя колега, когато попаднахме на тази игра. Бяхме все още млади и зелени и ни се струваше, че лесно ще преминем всички капани и лабиринти на палата, ще сразим всички свои врагове и ще освободим принцесата. Воювахме на два отделни компютъра и си бяхме обещали, който първи освободи принцесата да си я вземе, да бъде негова и да са щастливи. Ех, колко сме били наивни!
Времето за освобождаване е ограничено в рамките точно на 60 минути. След изтичане на последната секунда принцът пада и умира. И всичко трябва да започне отначало. А ние си помагахме, бродихме из лабиринтите на палата и се предупреждавахме за капани и дебнещи врагове. Враговете бяха безпощадни и жестоки. Идваха на групички и те нападаха най-често в гръб, устройваха засади и тогава настъпваше масово клане. Ние понякога бягахме. И как няма да бягаш? Те ако те убият – добре, но ако решат да ти направят и нещо друго... Не ми се мислеше. А най-страшното беше, когато в разгара на някоя битка, шефът изведнъж нахлуеше в офиса. Тогава ние мигновено превключвахме и впервахме погледи в изпълнение на ежедневните си задължения. Вторачвахме се в таблици и графики и търпеливо изслушвахме напътствията или критиките на шефа. Не знам защо, но винаги в такива моменти аз се сещах за злия султан. През това време, разбира се, принцът беше победен и аз винаги намирах безжизненото му окървавено тяло в някой от лабиринтите и всичко трябваше да започне отначало.
С колегата не си помогнахме само в един случай. Когато срещнахме Огледалото. Тогава си замълчахме. Аз едва ли можех да се досетя за проблема само заради една цицина по челото му, а едва ли той е могъл да се досети, виждайки многобройните драскотини и синини по моето лице.. Така и не си вземахме болнични. Тогава си замълчахме. Все пак - The Show Must Go On. И то продължаваше.
В един от най-светлите коридори на пътя на всеки принц е поставено огледало. То е разкошно, блестящо и огромно, отразяващо светлината, която се намира зад него, но запушва изцяло коридора. Огледаш ли се в него, ще видиш един красив принц, млад и силен, с приказни доспехи. Ала трудното е да се продължи по-нататък. Може с часове да се любуваш на геройския си лик, но нали задачата е да се продължи. Не часове, а дни изгубих в търсене на правилния начин. Опитах всичко и накрая в отчаянието си се хвърлих срещу Огледалото и го разбих със собственото си героично тяло. Огледалото се разби на безброй късчета и аз се озовах от другата страна. Тогава ликувах, струваше ми се, че съм на правия път. Колко наивен съм бил!
В мига, в който се изправях и се отърсвах от огледалните късчета, аз съзрях моята сянка. Тя беше останала отвъд. Стоеше притихнала, гледаше тъжно след мен и като че ли искаше да ми каже нещо. След малко се обърна и хукна. Накъде ли? Не знам. Може би в търсене на своя път...
Скоро прекъснахме всякаква връзка с колегата. И двамата се изгубихме по тъмните коридори и вече всеки разчиташе само на себе си. Ставах все по-добър и по-хитър. Научих се да откривам различните, скрити на потайни места, делви и бутилчици с животворна вода, от която всеки принц ставаше по-силен и по-жив. Но с времето не можех да се преборя. Шейсетте минути минаваха неусетно и принцът отново се озоваваше в тъмницата, а принцесата ридаеше. Тя често се появяваше на монитора, може би за да видя колко е красива и бързо изчезваше.
Тогава се срещнах с Бен. Той беше един от моите врагове. Много смел, хитър и опитен боец. Аз така го нарекох и чудно – той никога не ме уби, но не го убих и аз. Тогава вече бях намерил бутилката с вкиснатото вино. Ако отпиеш от това вино, ти просто се напиваш, картината на монитора се обръща с краката нагоре и става много весело. Тогава не знам дали принцесата ридае или се киска, ама на всеки принц му е много весело. И така си отива, или полита в някоя пропаст, или времето му изтича в забавление, щастливо усмихнат.
Та когато срещнах Бен, не го нападнах, а и той не ме нападна. Подарих му виното, а той отпи, усмихна се и си отиде. Без никакви проблеми преминах на по-горния етаж, а там вече ме чакаше голямата изненада. А ми оставаха доста малко минути. Те бяха достатъчни, за да зърна трупа на шефа – и той като принц. Набучен на остри шипове и вече вън от играта. Беше загинал пред една голяма порта. Опитах се да я отворя, но не успях. Нямаше нито брава, нито лост, нито някакъв скрит механизъм. Тогава се сетих за моя колега. Огледах се и го съзрях. Той се дуелираше с някакъв як чалмалия на един въздушен мост. Изчаках го да бутне стража от моста и потърсих помощ. Приятелчето само ми извика: „Нищо не прави! Само чакай!” и хукна нагоре към принцесата.
Аз зачаках, а времето минаваше. И тогава се появи принцесата. Тя си стоеше в стаичката и съветваше нещо една бяла мишка. Мишката хукна нанякъде, а принцесата се усмихна и ми намигна. Странно, но в този момент тя не ми се видя толкова много красива. Мишката, разбира се, беше изпратена да ми помогне. Тя застана от другата страна на портата, натисна с крачетата си един панел на пода и вратата се отвори със скърцане. Пристъпих напред и в следващия миг вече бях мъртъв. Времето ми беше изтекло.
И така час след час, ден след ден... Но краят на приказката наближаваше.
Все пак измина още доста време преди да се добера до покоите на любимата принцеса. Пред вратата на заветната стаичка се разрази най-голямата битка. Случи се така, че двамата с моя колега се биехме рамо до рамо. Аз, разбира се, като по-възрастен закъснях. По едно време чух само възторжените победни крясъци на колегата, след което настана странна тишина. След малко той отрони само едно: „Ех!”, въздъхна, изправи се и след като изключи компютъра, затръшна вратата и до края на работния ден повече не го видях
Продължих битката и победих. Най-накрая убих и везира, а така и не разбрах къде изчезна султана. Вратата се отвори и аз тичешком се втурнах в покоите на принцесата. Спрях и се огледах... Не повярвах на очите си... Времето беше спряло.
Пред мен стоеше една побеляла възрастна жена, изплашена и вероятно много страдала. Косите й бяха разрошени, дрехите парцаливи, лицето набръчкано. Тя не се усмихваше, не намигаше, а ме гледаше с големи тъжни очи.
Разбрах какво се беше случило. Ами просто времето не прощава. Не беше простено и сега. Аз толкова дълго се бях изкачвал, пълзял, падал, ставал и проливал кръв... А през това време принцесата не можеше да остане млада, нали?
Не се огледах, за да потърся в приказната стая огледало, но и до ден днешен съм убеден, че в стаята нямаше огледало.
Бях попаднал в капан. Не можех да се върна назад. По пътя си нагоре бях разрушил всички мостове, бях затръшнал всички врати, стъпалата и стълбите бяха срутени. Оставаше ми само да повярвам в приказката...
Захвърлих меча, разперих широко ръце, направих крачка назад и полетях в бездната.
От „Приказките на Вал”
Възниква въпросът;
спасителите винаги ли имат користни цели ?!?!?!?!
Разби ми идиличната представа за доброто... :(
Възниква въпросът;
спасителите винаги ли имат користни цели ?!?!?!?!
Разби ми идиличната представа за доброто... :(
В приказките принцовете наистина все принцеси спасяват. Коя спяща, коя омагьосана, коя вечно млада и красива. А героят в тази приказка съвсем не е положителен герой. Той просто можеше да прегърне принцесата, а не да отстъпва назад. И тогава не се знае какво щеше да се случи. В приказките всичко е възможно, нали? Спомни си приказката за жабата. Явно, че този принц не е бил достоен за тази принцеса. Неслучайно приказката е наречена "Приказка за ПРИНЦОВЕ и принцеса".
Няма нищо по тъжно от миналото време, затова да живеем в настоящето.
"Настоящето се асоциира с думата сега. От гледна точка на модерната физика настоящето не може да се дефинира еднозначно. Настоящето е трудно обяснимо и от философска гледна точка. За някои настоящето не съществува, само непосредственото бъдеще и скорошното минало. За други настоящето е при t=0."
Точно в този момент времето се изгубва като понятие за далечина и няма измерение. :)
А знаем ли да натискаме верните клавиши в живота си .... ?
Не е необходимо. Не е и възможно. Замъкът вече не е същият. Той все още се издига в края на старата гора, но вече е ъпгрейван в 3D формат. А и принцът вероятно все още се лута в търсенето на собствената си сянка. А той трябва да я намери. Ето тогава вече Т няма да е равно на 0. Не може да се живее в безвремие. А всеки един от нас е осъден да живее в собственото си време - да не си спомня с гняв за миналото и да живее с надежда за бъдещето.
Точно в този момент времето се изгубва като понятие за далечина и няма измерение. :)
Точно в този момент аз се замислям в опит да дам отговор на поставен ми от stix въпрос. Може би донякъде stix има право, но ние спорим за една приказка. В приказките всичко е възможно, нали? Даже и пътуване във времето. Но продължавам да твърдя, че всичко на този свят има измерение - даже и миналото. :)
А знаем ли да натискаме верните клавиши в живота си .... ?
Ех, ако имаше някой, който да ни посочва винаги верните клавиши. Всъщност има, но ние сами трябва да се научим да ги разпознаваме.
Наистина е така. Приказките вече не са това, което бяха някога. То целия свят вече е съвсем друг. Да не говорим за принцове, принцеси, поети и особено разказвачи на приказки!
Тя дебна там долу, там където е тъмнината, самотата и болката. А на върха, на последното стъпало, Смъртта е победена, а мечтата и жадуваната ласка са само зад една врата. Там, където е Светлината. Е, какво ще се намери зад вратата е вече загадката на някоя друга приказка!
Накара ме да се замисля. И си мисля - ами дали всеки освободител е принц? И дали наистина принцът може да се разглежда като освободител? Ами ако е някакъв авантюрист, стремящ се само към върха и славата, воюващ наистина с химери? Ами ако след поредното си изкачване открие стаичката на принцесата празна? Никой досега не забеляза, че султанът е все още жив... Ами ако принцесата вече не е в замъка, а е избягала със същия този султан? В приказките може да се случи всичко, нали? А не е ли трябвало принцът да свърши нещо много по-важно преди да пристъпи в покоите на принцесата? Ех, че много въпроси се натрупаха... Усмивки и от Вал!
Паралела,който правиш между онзи герой,обожаващ себе си-било то принц,или другото наше Аз-онова,което се е отърсило от счупените огледални парченца и останало там...,и в същото време самата наша Мъдрост,преминала толкова изпитания и стигнала до своята Надежда,чакайки с тъжни очи....Ами всичко това е Живота-красив,усмихващ се,дебнещ,искащ,убиващ,помъдряващ...
Благодаря ти,приятелю!:))
Паралела,който правиш между онзи герой,обожаващ себе си-било то принц,или другото наше Аз-онова,което се е отърсило от счупените огледални парченца и останало там...,и в същото време самата наша Мъдрост,преминала толкова изпитания и стигнала до своята Надежда,чакайки с тъжни очи....Ами всичко това е Живота-красив,усмихващ се,дебнещ,искащ,убиващ,помъдряващ...
Благодаря ти,приятелю!:))
"Счупените огледални парченца..." - ето това е. Счупените парченца на нечия съвест, счупени парченца, останали от разбиването на една мечта, счупени парченца от един живот... И всички те от огледало, в което всеки може да се огледа и да се види прекрасен...
По принцип моите любими приказки са стандартни - огледалото отразява една чиста прегръдка, всичко приключва прекрасно и любовта побеждава. Тази ми беше малко тежка, но пък има поле за размисъл ;)
По принцип моите любими приказки са стандартни - огледалото отразява една чиста прегръдка, всичко приключва прекрасно и любовта побеждава. Тази ми беше малко тежка, но пък има поле за размисъл ;)
я не чети малките буквички между редовете. И не се вглеждай в огледалото, не търси пукнитини и не се опитвай да преминеш през него. В него виждай само светлината и истинската чиста прегръдка.