Прочетен: 6023 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 02.08.2014 16:41
ПРИКАЗКА ЗА БИРА И ЕВТИНА ВАФЛА
Това се случи преди много години, още в зората на демокрацията. Тогава на мястото на изградения в последните години супермаркет в махалата имаше един обикновен соцмагазин, в който можеше да си купиш най-разнообразни неща. По същото време в квартала се подвизаваше една личност, която всички наричаха бай Иван. Съпругата му беше починала преди години, а дъщеря му забягна нанякъде и го остави сам с едно остаряло куче и един внук – неин син, на възраст някъде около 8-9 години. Дядо Иван се грижеше за малкия Иванчо и те тримата с кучето, си живееха чудесно.
Една привечер, след тежкия работен ден, аз се прибирах вкъщи и кой знае защо се отбих в магазина. Там заварих бай Иван, разположил се удобно на една каса от бира и малкия Иванчо, който крещеше:
- Купи ми, бе дядка! Купи ми ето тази вафла!
Сочеше към една от вафлите наредени в стъклената витрина – най-обикновената и най-евтината от всички вафли поставени там. А през това време дядо Иван мрънкаше:
- А, бре , Иване, как да ти купя вафла? Та аз нямам пари да купя на себе си поне една биричка...
Стана ми тъжно и веднага бръкнах в джоба си за дребни. Посочих вафлата и казах на продавачката:
- Дай му я, ето тази...
Последваха нови писъци от страна на Иванчо:
- Как така бе, аз искам ето тази! – и посочи друга – най-скъпата, с шоколад и някакви ядки.
А бай Иван веднага се обади:
- Я да не го глезиш! Ако ще му купуваш, купи му онази, евтината, най-обикновената. То аз нямам за една биричка, а той ще избира!
Продължи да ми става тъжно. Помислих си: „Бре, как така ще ми казва какво да купя! Това си е лично моя работа!” Бръкнах се по-надълбоко в джоба и поръчах на продавачката да даде на Иванчо най-скъпата вафла. Поръчах и една бира за Иван. Продавачката ме погледна странно, но все пак ми подаде една неотворен бира, а аз чух:
- Да не я отваря, аз ще си я взема за вкъщи!
Подадох неотворената бира на бай Иван. Той я взе с едната си ръка и бързо я скри някъде зад себе си. С другата ръка бръкна под краката си и измъкна една наполовина изпита бира и като се захили отпи блажено, след което каза благо:
- О, благодаря ти, ха, на здраве!
През това време малкият вече беше излапал вафлата и измазан до уши в шоколад изкрещя:
- Купи ми, бе дядка! Купи ми ето тази вафла!
Знаех вече към коя вафла сочи. Само се наведох и погледнах зад бай Иван. И там съзрях още две бири, неотворени и наредени до моята.
Нямаше повече какво да кажа. Вече не ми беше тъжно, напротив, весело ми беше. Прибрах се вкъщи и първото нещо, което направих, беше да си отворя една бира. А в ушите ми кънтеше: „Купи ми, бе дядка! Купи ми ето тази вафла!”
От тогава изминаха доста години. На мястото на стария квартален магазин бе построен модерен супермаркет, в който всеки можеше да си купува каквото си иска, даже и бира, и вафли, но не можеше да ги консумира вътре в магазина. Бай Иван беше останал сам. Кучето почина от старост, а малкият Иванчо вече беше осиновен от приемно семейство. Това се случи след като неговият дядо получи сериозен инсулт и продължително време се лекуваше, а Иванчо, след като не откриха майка му, беше приютен в социален дом, след което намери свое ново семейство. Всички вече бяха отписали бай Иван. Всеки казваше: „Ето, алкохолът не прощава!”. Да, ама не! Един ден бай Иван се появи – с две патерици, едва движещ се, но жив.
Една привечер, след тежкия работен ден, аз се прибирах вкъщи и срещнах главният герой от тази приказка. Не бях го срещал отдавна. А за случката с вафлите бях забравил. Та, бай Иван ме спря и ми каза:
- Каня те вкъщи. Имам нужда от помощта ти, знам, че ще ми помогнеш. А и аз имам нещо да ти връщам.
Съгласих се веднага, беше ми любопитно да видя къде и как живее. Бях се наслушал на приказки – колко беден бил, как едва смогвал да живее, как всичко разпродал, за да си набави алкохол... Още с влизането в апартамента ме лъхна самотата. В големия апартамент почти нямаше мебели. Само най-необходимото. Изненадан бях само от няколко неща. Огромният хладилник в хола, плазмата, също в хола и неразпечатаната бутилка с уиски „Джони Уокър” на масата в хола.
Дядката ми подаде една електрическа крушка и ми се примоли:
- Крушката в хола изгоря, та да я смениш... Аз не мога, не ми стигат силите... А след това ще седнем да пийнем....
Покатерих се върху масата в хола и смених крушката за минута. Стана по-светло. Аз се наканих да си ходя, но бай Иван не преставаше да бъбри:
- Сега сядай да пийнем, аз ти дължа нещо, не помниш ли? Всичко това е от Иванчо! Ти му купи вафла, нали си спомняш? Той сега е вече студент, умът му сече като бръснач... и се грижи за дядо си... Аз сега трябва да ти върна бирата... Ама нямам бира. Ще трябва да те черпя с ракия, от онази, която вие младите й викате уиски. Става ли... А онзи номер с вафлите и бирата го измисли Иванчо.
Не ми стана тъжно, но не ми стана и весело. Само се усмихнах и промълвих.
- Дядка, я провери в хладилника дали няма някоя вафла за мезе, ама от онези най-обикновените и евтините...
От "Приказките на Вал"Страх от Русия и от смяна на властта ско...
Лекарите са втрещени от скоростта на дей...
ЕСЕНЦИЯ НА РУСКАТА КУЛТУРНА ИДЕНТИЧНОСТ
ЗА АБСУРДА “СВОБОДЕН ПАЗАР В ЗДРАВЕОПАЗВ...
Понякога многоточието е задължително, малко да се поспреш, да се замислиш, след което отново да хукнеш...
Сред пъстрия и разнолик живот ние понякога се загубваме. Започваме да броим бирите скрити някъде от самите нас. И започваме да сочим с пръст. А животът наистина е прекрасен! Благодаря за коментара!
Поздрави от Вал!
Странни, но дали са толкова странни и необясними? И дали е необходимо да си ги обясняваме, или да чакаме да ни бъдат обяснени? А странното в тази история за мен е само това, че след толкова много изпити бири и изядени вафли от двамата Иванчовци, само на мен се падна честта да пия уиски! Може би това се дължи на крушката, която поставих на мястото на изгорялата. Между другото, тази крушка беше от най-скъпите, от онези енергоспестяващи... :)
и дребните хитринки, които са начин за оцеляване на определен
кръг хора... и още... Странни са понякога пътеките човешки.
Хареса ми, Вал... и малко ме натъжи... защо ли...
Поздрави !
Това са същите хора. Тази моя приказка този път е истинска. В нея няма нищо измислено и героите са напълно реални личности. Все още за живи и здрави!
02.08.2014 21:22
и дребните хитринки, които са начин за оцеляване на определен
кръг хора... и още... Странни са понякога пътеките човешки.
Хареса ми, Вал... и малко ме натъжи... защо ли...
Поздрави !
Такъв е животът. А пък аз сега си мисля, че е трудно да се оцелява ако сме тъжни. Много по-добре е да се усмихнем и да промълвим: А бе, я да взема аз да погледна в хладилинка. Може пък да е останала някоя вафла. :)
Поздрави!
Какво ли няма в живота? Човек не знае, къде ще го отсее ситото...
И аз очаквам нова приказка.
Поздрави у дома, Вал!
Много ме радва, че ме посети и хареса драсканиците ми. Нова приказка ли? Вероятно ще има, но след време. А ти обикаляй наоколо, надничай при мен - при мен съботата е ден за поезия или приказка. А сега все пак ще ти предложа една стара, стара вече приказка. Надявам се, че ще ти хареса.
http://valben.blog.bg/poezia/2011/05/07/prikazka-za-momicheto-s-kysata-polichka.743073
Какво ли няма в живота? Човек не знае, къде ще го отсее ситото...
И аз очаквам нова приказка.
Поздрави у дома, Вал!
А героите от приказката са живи и здрави. Иванчо порасна и вече е студент. Така и не намери майка си. Помага на дядо си. Той пък продължава да си пийва. Ами това е животът. Ти го наричаш ситото. Да, така е - къде ли ще пресее всеки един от нас...
нека да не е тъжна тази приказка. Щом може да се живее чрез дребни компенсации... А приказки трябва да има - и тъжни, и весели!
Поздрави от Вал!
Как да му се разсърдиш на стареца?! Освен всичко земно, за което разказва твоята приказка, точно от такива уж невзрачни дребни хорица, можем да научим най-значимите уроци! Аз не пропускам общуване по такъв начин, винаги има поле за размисъл.
Поздрави! ;)
Как да му се разсърдиш на стареца?! Освен всичко земно, за което разказва твоята приказка, точно от такива уж невзрачни дребни хорица, можем да научим най-значимите уроци! Аз не пропускам общуване по такъв начин, винаги има поле за размисъл.
Поздрави! ;)
Много се радвам, че отново ме посети. Е, не е много тъжно, да знаеш. Този "невзрачен" човечец хич не е дребен. Много добре се оправя в живота.
А ти вече редовно да надничаш при мен - има доста неща за четене. Ще чакам твоето мнение.
Поздрави от Вал!