Прочетен: 3198 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 30.03.2022 16:51
НЕЩО СТРАННО
Утро е. Отварям очи и впервам поглед в часовника. Има нещо странно в него. А, да, нали оня ден побутнахме времето с един час напред. Значи не съм се успал. Време е да ставам. Изправям се, протягам се и напръсквам очите си с две-три шепи студена вода. Решавам да изляза, да изпия едно кафе и окончателно да се събудя. Бързам към кафенето и виждам, че надписът за зеления сертификат вече го няма. Влизам и усещам нещо странно. Вътре е празно, посетители няма. Само сервитьорчето Пешо е на една от масите, вперил поглед в голямата плазма отсреща. Сядам на съседната маса и чакам. Поглеждам телевизора. Течат новините. Тъкмо ще науча нещо за пандемията. Не казват ннщо за пандемията. Говорят за войната. Не чувам какво говорят. Виждам само летящи ракети, бягащи хора и преговори. Пешо е спрял звука на плазмата и е пуснал попфолк по мощната уредба.Звучат само певческите напъни на известна фолк певица.
Пешо се размърдва и пита
- Кво шъ искъш?
. - Дълго кафе и фанта – бодро отговорям аз.
- Шъ има да чакаш... измърморва сервитьорът и отново вперва поглед в екрана.
- Ще чакам, нямам бърза работа.Тогава приготви ми и една принцеса с кайма – осмелявам се да помоля аз.
Пешо изсумтява и тръгва да изпълни поръчката. Аз чакам. След десетина минути кафего пристига. Отпивам щастливо и чакам фантата. Тя пристига след нови десетина минути. Доволен съм. През това време в кафенето нахълтва наперен юначага, мъкнещ две каси безалкохолни напитки.
- Здрасти, Пешо, ето ти поръчката. Сипи сега по едно.
Пешо видимо се оживява. Двамата сядат на съседната маса, наливат си по едно малко и захващат сладък разговор.
Говори предимно доставчикът. Неволно дочувам част от разговора.
- Чакай да ти разкажа какво направил един от таксиджиите – гръмогласно се разсмива младежът. – Да вземе и да напише вчера на вратите на таксито си буквичката Z И тази нощ го пребили и му изпотрошилш колата.
Замислям се. Защо ли е написал тази буквичка? И защо ли са го набили? Не мога да си отговоря на тези странни въпроси.
Най-после пристига и принцесата с кайма. Излапвам я за три минути, плащам и излизам. Огправям се към кварталната градинка. И тя е някак си странна. Пуста е, няма насядали по пейките маскирани пенсионери, да си бъбрят с часове. Празна е и детската площадка. Сядам на една огряна от слънцето пейка и се препичам. Но нещо не ми е слънчево, някак си не ми е пролетно.
Сред време се появява и първата група пенсионерки. Те заемат две съседни пейки и започват с бъбренето. Странни са и те. Бързо се досещам защо. Повечето от тях не носят маски, а тези, които носят, са ги смъкнали на брадичките си и всички се смеят. Весело им е. И бъбрят ли бъбрят една през друга. Говорят за обикновени неща. Една докладва каква баница е решила да прави, а другата й вика: „А, не, за тази боница, ще иде много олио, пък и ток!” Трета внезапно пита: „Ама вие запасихте ли се с олио? „ Охо, ние се заредихме оше когато беше евтино.” - отговарят в хор останалите. И са доволни.
Откъм кварталния магазин се задават двама младежи. Държат в ръцете си по бутилка бира и сядат на най-крайната пейка. Отпиват от бирата и мълчат. Не са шумни както съм свикнал да ги виждам. Мълчат си и са доволни.
Прехвърлям вниманието си върху пенсионерската група. Темата е сменена.
- Грабнали само по една бохча и бягат. Къде ли ще отидат? – говори онази с баницата.
- Как къде? Да дойдат тук. Знаеш ли колко празни апартаменти има в квартала? – отвръща втората.
- Ама те вече са дошли, ето ги там – обажда се трета.
Проследявам с поглед показаната от нея посока и виждам детската площадка, която вече се е изпълнила с деца и техните майки. И там нещо не е наред. Странно е. Повечето от децата крещят, смеят се и препускат насам-натам. Майките им се карат, гонят по-непослушните и на групички пият кафе, кикотят се и скришом запалват цигара.
Но виждам и деца, които не крещят, на бягат и не си играят. Те са се сгушили до своите майки или плахо пристъпват към люлките и катерушките. И майките, и децата са мълчаливи, тъжни и уплашени. Извръщам поглед и го впервам в пролетното слънце, но не ми е слънчево и топло.
И тогава се случва най-странното. По алеята срещу моята пейка се задава девойка, мъкнеща след себе си кученце.
То е непослушно, припка насам-натам, опъва дългата каишка и вдига краче на всяко храстче и дръвче. Момичето се приближава, усмихва се и ме поздравява. Не я познавам. А може би я познавам, но е без маска и не мога да се сетя коя е. Вдигам ръка и също я поздравявам. Тя продължава да се усмихва и отминава. Изправям се и се отправям към къщи. Без да се замислям си обещавам утре да стана по-рано, да изляза, да си взема кафе от автомата и да седна на същата пейка. И след като момичето се появи, да го поканя да седне до мен и да си поговорим за пролетта. .
Съмва се. Отварям очи...
А войната винаги е ирационална. И все още ни се струва, че сънуваме. Не усещаме, че навън вече е пролет, че се затопля. Да, странно е - сякаш не е нашият живот, сякаш сме заспали дълбоко и някой трябва да ни събуди от този кошмар.
Хубава композиция! Поздравления, Вал!
Любовта (обаче) не си е отишла... и смелостта да я имаме!
Приветствам те с прекрасната творба!