И НАКРАЯ...
Що не взема отново стола трикрак
и да седна смирен до поета?
Там сред черен космически мрак
да поплачем за съдбата си вечно
проклета.
Той ще пита за своето днес,
за изгубена вяра, надежда.
Аз ще мрънкам за изгубена чест
и ще питам пътят къде ли все пак ме
отвежда.
Ще протегнем две ръце изнурени
към далечните недостъпни звезди,
а при хората все премирени,
ще вали, ще вали, ще вали...
След това ще повървя сам
за да достигна до края,
а когато го стигна ще знам
защо поетът е седнал съвсем
до безкрая!
И ще бъде почти като днес.
Бог най-сетне ще е доволен.
Аз изпълних заръката с чест,
разбран, неразбран, но отново
свободен и волен.
А когато протегна ръка изранена
към далечните недостъпни звезди,
няма вече да чакам знамение,
а при хората нека все да вали.

МНОГО СИЛНО , ДОКОСВАЩО, ДЪЛБОКО, ДУШАТА !
БЛАГОДАРЯ !

За това, че разбираш!

След дъжд звездите светят най-ярко!
Поздрави, Вал!

Да, така казват. Казват още, че винаги след тъмна нощ идва светлият ден. И още нещо казват - че най-тъмно е преди зазоряване...

Обичам силен език. Малцина го владеят. Оттам нататък внушението е лично. Не бих си позволил да го оценявам, знам колко е невъзможно. Останалото е мълчаливо.

Много ми хареса този твой коментар. И знаеш ли защо? Ти повтаряш думите на един велик Шекспир, който много от своите произведения завършва с думите: " Останалото е мълчание!" Кога е необходимо мълчание? Ами когато всичко е казано. И тогава не трябва ни тълкуване, ни оценка. Но остава внушението, нали?
Поздрави от Вал!

Слово не стига на словото да отвръща! Поздрави!