ПРИКАЗКА ЗА БИРА И СЛАДОЛЕД

Забелязал съм, че доста често се сблъсквам със странни неща. Особено през лятото. Срещи, разговори, търсене и намиране на неочаквани отговори. Така беше и през онова лято, в което срещнах Момичето. Бях изпаднал в едно от моите състояния, при които се изправям пред стената и търся начин да я изкача. Някои наричат подобни състояния „пропадане”, други „отплуване”, трети „диалог със себе си”, а умните лекари направо диагностицират: „Депресия”.  Аз го наричам „изправяне пред стената”. Една стена може да бъде изкачена, може да бъде заобиколена, вероятно може да бъде и прескочена. Не ми се мисли, че човек просто може да й обърне гръб и да продължи напред...

         Но аз се отплесвам от същината на тази история. Тази приказка не е за стената, а за Момичето.

         В онзи летен ден аз се бях самоотлъчил от служебните си задължения и се бях паркирал на едно от често посещаваните от мен барчета в центъра на любимия ми, огрян от лятното слънце, град. Прекалено бързо реших да си поръчам изстудена бира, вместо сладолед и в началото на тази история аз вече бях уверен, че съм направил грешния избор. Бях готов да повикам скучаещия сервитьор и да си поръчам сладолед когато видях Момичето. То стърчеше изправено пред моята малка масичка и леко се усмихваше. Не беше красавица и не от онези момичета, зад което мъжете задължително се обръщат. На пръв поглед не притежаваше  предизвикателно държание, видимо нямаше нищо общо със „занаята”. То само леко се усмихваше. Беше облечено твърде странно за горещото време, но това в началото не ми направи особено впечатление. Тогава дочух шепота:

         - Мога ли да поседна при вас?

         Укорително погледнах към останалите пустеещи масички, но Момичето продължи:

         - Моля ви, позволете ми да поседна при вас.

         Посочих с ръка към столчето срещу мен и измрънках нещо. То веднага се настани срещу мен и забърника в чантичката си. Измъкна запалка и пакет цигари, но в миг се смути и промълви:

         - О, не трябва, няма да пуша... Като знам колко много мразите цигарите!

         Веднага тези нейни думи ме наведоха на мисълта, че това е някоя моя позната, забравена сред многото мои познанства. Напрегнах спомените си, но така и не открих следа от нещо познато. А Момичето впери погледа си през мен и продължи:

         - Аз няма да ви досаждам. Аз само ще си почина при вас, много за кратко. Трябва да си почина, позволете ми...

          Тогава се загледах в очите й. Обичам да наблюдавам очите на хората. Те ми говорят много. Някои от тях ме наблюдават с интерес, други коварно заобикалят мислите ми, трети успокояват разбърканите ми мисли, а в някои изпитвам желание да се удавя. Но тези очи ме пронизваха. Бяха вперени някъде зад мен, може би в стената... Тогава така и не установих какъв цвят имат те. Сега точно знам какъв цвят бяха и къде всъщност бяха вперени. Но това, както обичам да казвам, е съвсем друга приказка.

         Момичето беше вече започнало своя монолог. Аз долавях само откъслечни фрази: „... колко е хубаво да си починеш... навярно бих могла... но аз ще стигна навреме... и защо да не мога... да, аз вярвам, че ще успея... а вие защо не си поръчахте сладолед... та вие толкова много искахте... а аз, аз вече не искам да бъда красива, аз искам да бъда щастлива... и ще бъда... а знаете ли, защо ми  е нужно това...  , а тук при вас е хубаво... спокойно е... много ви благодаря, че ме изслушахте... а аз си починах... ще стигна навреме...

         А аз мълчах, стисках в ръката си чашата със стоплилата се вече бира и мълчах. Исках да кажа нещо, но не намирах точните думи. И когато ги намерих, тя вече си беше отишла. Беше се отдалечила безшумно както се беше и появила. Въздъхнах, допих топлата бира, огледах се и останах като втрещен. Стената я нямаше. Аз я бях изкачил.

         В този момент ме стресна грубият глас на сервитьора:

         - Ей, мъжки, ето това е за теб. Поръчано е на бара за теб. Хайде вземай и лапай!

         Ококорих очи. Нахаканият сервитьор едва крепеше с ръцете си огромен сладолед, хилеше се като идиот и бързаше да се върне при самодоволството си.

         Замрънках:

         - Ама чакайте, аз не съм поръчвал...

         - Абе, лапай, човече, че съвсем ще се разтопи! И не се притеснявай, платено е, няма да плащаш. Ще си платиш само бирата!

         - Ама кой е платил? Аз не съм поръчвал... може би момичето...

         - Какви ги дрънкаш? Какво момиче? Никакво момиче не съм видял. И какво ти дреме кой е платил? Все някой е платил. А момичета тук се навъртат всякакви, но днес нещо са се изпокрили, в тази горещина...

         Да, аз много често се сблъсквам със странни неща. Особено през лятото. Срещи, разговори, търсене и намиране на неочаквани отговори. И още нещо. Понякога има събития, които знам, че ще се случат. А когато силно вярвам и искам достатъчно, те се случват.    

От „Приказките на Вал”

        

 

Хм, ако беше казал, че вместо да изядеш сладоледа, си седнал и си написал вдъхновена поема, щях да знам, че те е посетила твоята Муза. А така гадая ... кое е това момиче, което толкова добре познаваш сега и което така красиво си описал в спомените си за дните на депресия - Надеждата, Любовта, Мъдростта да живееш? Хубав разказ, Вал! Поздрави!

Никоя Муза не би гледала с подобен поглед. А и музите най-често си тръгват с по два лева за такси. :) Нали знаеш? Всъщност истината е само на една ръка разстояние. А очите на Момичето бяха големи, тъжни и добри!

,,Аз го наричам „изправяне пред стената”. Една стена може да бъде изкачена, може да бъде заобиколена, вероятно може да бъде и прескочена. Не ми се мисли, че човек просто може да й обърне гръб и да продължи напред...'' Тази стена съществува само в главите ни, тя не може да бъде изкачена, заобиколена, прескочена. Просто продължаваш напред, променяш начина си на мислене, много е просто. Материализирана аз пък я наричам престъпност, слабото и място е, че никога не се появява под светлината на прожекторите, това е равносилно на самопризнание.

Ти твърдиш, че стената не може да бъде изкачена и в същото време падаш от стената. Как всъщност достигна върху нея? И още нещо - стената, за която иде реч в приказката, не беше под прожекторите, но беше под слънчевите летни лъчи. Виж, не разбрах и частичка от думите ти за престъпността. Може би трябва да имам капчица фантазия? Е, не ми остава нищо друго освен да ти се усмихна! :)

Това с падането беше шега, а щом става въпрос за стена, която не познавам, нямам какво да добавя.

Всеки да прави с нея каквото си поиска - да я прескача, да я изкачва, да се обръща и да бяга, да я показва на светло или най-простото - да не вярва в нея. Сега се сетих. Ами дали ще може да се пропълзи под нея?
С най-добри чувства и усмивка от Вал!

Защо ли имам чувството, че и аз съм го преживял ?????
Много алегория има в написаното......
Благодаря ти , приятелю !

Вероятно всеки от нас съзира понякога стената. И Момиче, което вперва поглед през нас... Не знам дали има и щастливци, които не разбират... Знам само едно: "Все някой е платил!"

Хубаво е да има някой, който да те познава отвътре и да осъществява желания и мечти - една част от нас, която трябва да открием, оценим и да й дадем пространство и любов, за да съществува!
Преди години бяха ме попитали: какво ще направиш, ако стигнеш пред една стена - безкрайно дълга, безкрайно висока... (добре, че не бяха казали: и безкрайно дебела.) Аз си останах там, пред стената и от време на време се сещах за нея, докато един ден... започнах да я пробивам. Ей, голям агресор се извъдих... И от тогава вървя по пътя си - отначало беше пясъчно пространство, което не ме привлече, а после разбрах, че мога да се издигам нагоре...

Благодаря ти, припомни ми едно начало!

Благодаря, че спомена последния начин за преодоляване на стената. Аз съзнателно не посочих този начин. Стената може да се пробие даже и да е безкрайно дебела. Не исках да споменавам този начин по простата причина, че една стена може да се пробие и с глава. Но в подобен случай често престрашилият се да го стори, е осъден цял живот да ходи с превръзка на челото. И все пак той ще е от другата страна на стената. А това е нещо чудесно!
Вал те поздравява!

Вальо, привет!
Написал си нещо великолепно.
Четях и не можех да се отърва от мисълта, че чета "Малкият принц". Не приемай думите ми за критика. По някакъв вълшебен начин си постигнал същото усещане за обреченост.
П и е р

Казваш "усещане за обреченост". За мен при Малкия принц не е така. Той е светлина и доброта. И ТЪГА. Но има, има и Малки принцове и Момичета - търсещи, бъбрещи и с нажалени очи. Отправили се някъде натам и все пак имащи нужда малко да си починат.
Благодаря ти Пиер, от сърце ти благодаря!

Много хубава приказка, Вал!
Поздрави - Литатру!

Радвам се, че приказката ти харесва!
Вал.

".. Знам само едно: "Все някой е платил!"

МНОГО ВЯРНО ! ВСЯКО НЕЩО ИМА СВОЯТА ЦЕНА , КОЯТО НЯКОЙ ПЛАЩА.

Но не харесвам израза: "Някой ще трябва да плаща!"