ПРИКАЗКА ЗА СГОВОРНАТА ДРУЖИНА

 

В горското училище плъзна слух. Тревожен слух. Слух за Сивия вълк от съседната гора. Онзи, който на времето гонеше Сивушко и неговата майка. Нали си спомняте кой е Сивушко – онова сивичко малко зейче с разреперените ушички, най-големият приятел на Скокльо? Сивият вълк обикалял из гората и надничал в прозорците на горското школо. В гората се била завърнала и съскащата леля Змия. Онази, която беше победена от Сивушко. Тя помнеше срамното си поражение и сега само чакаше удобен случай за отмъщение.

Феята започна да се тревожи. Тя беше от храбрите феи, но сега усети уплахата на своите ученици и се замисли. А и отношенията й с леля Змия и останалите змии в гората въобще не бяха нормални. Всички те я мразеха заради хубоста й, за прекрасната й усмивка и за това, че всички я обичаха.

Самата тя на няколко пъти зърна в гората сянката на Сивия вълк. Дочула беше неприятното съскане на змиите.

Положението беше тревожно. Нямаше към кого да се обърне за съвет. Старият Бухльо, директорът на школото, не вярваше на детските приказки и даже се караше на децата да не говорят глупости,  а да се учат още по-усърдно. Разказвачът на приказки се беше запилял някъде. Като че ли го бяха командировали да разказва приказки в една друга гора.

Беше един мъглив есенен ден, чесът превърши и звънецъгт иззвъня. Предстоеше голямото междучасие, но децата, кой знае защо, не бързаха да излязат на двора. Феята бе тъжна и това не остана скрито от умните дечица.

- Госпожо, защо сте тъжна? – попита малката сърничка, съзряла сълзата в очите на любимата си госпожа.

Феята се усмихна и отговори ласкаво:

- Не съм тъжна, миличка. Още не съм се оправила от настинката. Още имам температура. А вие, дечица, да внимавате. Идвайте на училище винаги топло облечени. Не пийте студена вода. Не играйте много навън, гледайте да не се изпотявате, стойто по-добре на топло вкъщи. И се пазете от Сивия вълк.

Щом като феичката спомена за Сивия вълк в стаята настана оживление. Всички заговориха разпалено. Най-разпален беше, разбира се, Скокльо.

- Нас не ни е страх от Сивия вълк! Аз също го видях, ама не се уплаших. Ние със Сивушко ще го победим! Та ние победихме и змията, хайде де!

- А леля Змия за какво се мисли тя? – заръмжаха двете мечета. – Ще ни плаши! Ще я прогоним, хайде братлета!

- Хайде, ще повикаме и нашите по-големи приятелчета – обади се сърничката. Тя си мислеше за своето приятелче от по-горния клас – стройното еленче, което винаги щеше да я защити.

Положението ставаше неудържимо.

Изведнъж всички хукнаха към вратата. Пръв беше Скокльо. Рижата лисичка, бърза както винаги, го последва. Всички се изсипаха навън. Накрая закуцука и Сивушко.

Втурнаха се към края на полянката, към храстите. Те знаеха, че там се е свила леля Змия. Тя се готвеше за зимен сън, но все още дебнеше и съскаше.

Връхлетяха на нея без да се замислят. Пръв върху свитата змия се бухна Скокльо, блъсна я със задните си лапички точно в корема. Ежко пък се сви на кълбо и хубаво се отъркаля върху лошата лелка. Пристигнаха и другите смели животинки. Змията се окопити, отхвърли от себе си разлютените Ежко и Скоклоьо и клъвна двама-трима от нападателите. Но не можа да издържи и погледна към съседните храсти. Там обаче другите две змии отдавна се бяха оттеглили на безопасно разстояние.

Изведнъж битката стихна. Всички се смразиха и впериха поглед към края на полянката. Там се беше изправил Сивият вълк. Той ръмжеше злобно, оголил големите си зъби.

Тогава пристигнаха закъснелите да се включат в битката мечета. Те като истински боксьори заобиколиха вълка и го заблъскаха с мощни крошета. Еленчето и сърничката също се втурнаха и заритаха с копитца търбуха на вълка. Бобърчето впи оострите си зъбки в крака на звяра. Двете гарджета закълваха слисания вълк по главата. Към горския разбойник полетяха камъни и откършени клони.

И всичко завърши.

Завърши с победа на учениците. Страшният вълк си подви опашката и побягна. След него се изниза и леля Змия.

Полянката се огласи от победните възгласи на горските малчугани. Те запищяха от възторг, заскачаха и хукнаха да прегръщат своята любима госпожа Фея. Имаше и няколко леко ранени, но доктор Га щеше да се погрижи за тях.

Тогава се появи и Разказвачът на приказки. Беше дочул врявата от съседната гора и побърза да види какво става на любимата му полянка. Спря се и погледна изумено. От прекрасната полянка не беше останало нищо – изпотъпкана, с изпомачкани храсти и цветя, с разхвърляни камъни и строшени клони. Май имаше нужда да се организира трудов полуден и да се оправят нещата.

- Здравей, Разказвачо, - посрещна го Феичката и му се усмихна мило. – къде толкова дълго се изгуби? А тук виждаш ли какво стана?

Децата не я оставиха да му обясни. Втурнаха се към него и един през друг започнаха да му разказват за своята велика победа. Глъчката се увеличаваше. Усмивките не слизаха от лицата на дечицата и на тяхната учителка. Даже слънцето проби сивите облаци и надникна зад тях,  за да види какво става. Разказвачът на приказки за пръв път не разказваше, а слушаше разказите на малките дечица. И той се усмихна, след което съчини следната поука:

 

Аз нищо друго

на тоз свят не желая

освен ръка на приятел

със шпага на края.

Щом дружни сме никой

враг не е страшен,

Ще го победим

и ще бяга уплашен.

Една дружина

щом е сговорна

Планина ще повдигне,

казвам го отговорно!

От "Приказките на Вал"

 

Радвам се да порчета :)

Чудесно и силния римуван край !

"...Една дружина

щом е сговорна

Планина ще повдигне,

казвам го отговорно!"

Пък що ли край ? :)
В гората приказката е безкрайна ...

Те приказките в горското училище никога нямат край. Но понякога Разказвачът на приказки се изморява и му трябва време да си почине и да започне отново.