Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.11.2020 18:57 - Пътят към храма
Автор: valben Категория: Изкуство   
Прочетен: 1531 Коментари: 6 Гласове:
21

Последна промяна: 27.11.2020 00:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ПЪТЯТ КЪМ ХРАМА 1
          Спряха джипа насред поляната. Бяха следвали точно указанията на селяндурите и лесно намериха тази поляна в подножието на Пътя. Скочиха, поизтупаха натрупалия се по марковите туристически екипи прах от селския друм и се огледаха. Той трябваше да е някъде тук. Точно го бяха описали – старецът, който можеше да ги отведе до Храма. Откриха го в края на поляната. Старец, поседнал на отсечен ствол, със скромно облекло и торбичка през рамо. Седеше си с притворени очи, усмихваш се за нещо свое. Сякаш ги очакваше.След като го видяха се развикаха:

       - Здрасти, дядка! Ей, намерихме те най-сетне! Хайде, готов ли си за кинтите?

       Не последва отговор, но младежите не се смутиха и продължиха.

       - Хайде, казвай къде е Пътя. Няма да съжаляваш. Ще ни заведеш ли до Храма? Хайде, по-бързо!

       Тогава лицето на Стареца се оживи и  усмивката му стана още по-широка. Протегна ръка и посочи скалите.

       - Ето там е Пътят. Но защо ви е този Храм?

       - Как защо? – захили Мургавия – Заради златото! Я кажи наистина ли има там горе злато?

            - Има, но човек трябва да го види и да го намери. А Пътят е много труден, много опасен, не е за всеки...

       - А бе, това остави на нас! – прекъсна го Контето. Ние с братока ще се справим. Виж ни само как сме се издокарали.

       И двамата бяха облечени в скъпи маркови спортни екипи – само за туризъм.. И двамата пращяха от здраве и самочувствие. Бяха чули легендата за старото Светилище, до което може да ги отведе само Стареца. Храм, останал от древни времена, криещ в потайностите си много злато и какви ли не ценности. Веднага скроиха своя план и потеглиха. И ето сега седяха пред Стареца и вече предвкусваха златото.

       - Хайде, хайде, старче, да тръгваме. Няма да съжаляваш! – нетърпеливо избъбри Мургавия и бръкна в джоба на якето си. Извади няколко банкноти и ги подаде на Стареца. – Хайде, вземай! Още толкова ще получиш, но като се върнем!

       А Старецът остана безучастен. Само промълви:

       - Не ми трябват вашите пари. На мен ми е необходимо само парче хляб.

       - Вярно, бе! – чукна се по ниското чело Контето – Как забравихме? Те още долу ни предупредиха за този хляб.

       Хукна към джипа, порови на задната седалка и дотича с цяла погача в ръка.

- Ето, заповядай, и да тръгваме.

         Старецът се изправи, протегна ръка, отчупи малко парче от погачата и след като го прибра в торбичката си пое по пътечката зад него. Вървеше изненадващо леко, стъпките му бяха младежки, а другите двама се втурнаха след него като се заблъскаха по тясната пътечка.

         Пътеката беше удобна и твърде лесна, за да се напрягат много. Имаше лек наклон нагоре, беше потънала в зеленина и беше красиво да се движиш по нея. Младежите се перчеха и не преставаха да бъбрят и да задават въпроси, но които Стареца така и не отговори. Те бързаха и крояха планове – за нови коли, за дрехи, за жени, за пътешествия...

         А Стареца мълчеше и си мислеше за нещо свое.

         Внезапно приказната пътечка свърши те се озоваха пред истинска стена от скали.

         - А, глей сега, кво стана! Ей, дядка, къде е Пътят? – изломоти Мургавия  и се заоглежда.

         - Ето го, момчета – прошепна Стареца и посочи скалите – Това е Пътят. Да тръгваме!

         Тогава те съзряха, че на скалите пред тях едва се виждаха издълбани в самия камък следи от човешки стъпки, имаше и нещо наподобяващо стъпала.

         И тръгнаха.

         С пъшкане, псувни и ръмжене, тръгнаха. Стареца пъргаво се заизкачва,  а младежите го последваха. Вече и тримата мълчаха. Старецът продължаваше да се усмихва и да си спомня нещо свое. Той си припомняше колко много хора бяха изкачвали тези стъпала, за да стигнат до Храма. Спомняше си за красивото момиче, което пискаше и се оплакваше глезено, но се изкачваше. Колко много й беше помогнал тогава той. Но не успя – отказа се по средата и се върна. Не видя Храма. Спомни си и за старицата, която през цялото време не промълви дума. Бавно, много бавно се изкачи и чак когато нахрани птицата каза само едно „Благодаря”. Тя видя храма!          

       А Пътят стана още по-труден. Скалите ставаха все по-стръмни, стъпалата все по-раздалечени. Скоро нямаше стъпала. Имаше само плъзгащ се под краката камък и коренища. Мина час, след като починаха малко, измина още един. И внезапно стръмното свърши. Озоваха се пред един кръстопът. Една пътека водеше на ляво, а на дясно и малко по-нагоре имаше още малко скали, но върхът се виждаше.

       - Сега накъде, дядка? - изръмжа задъхано Контето.

       - Тук това всеки сам избира, момче. Ето там горе е Храмът, а наляво е златото. Всеки сам избира.

       Двамата мъжаги не чуха нищо повече. Хукнаха наляво и скоро се изгубиха в гъсталака. Стареца се изкачи още малко и се озова на върха. Беше сам. Вдиша свежия планински въздух. Присегна и измъкна парчето хляб. Натроши го на трошички там където винаги го натрошаваше – на олтара, там в края на върха, седна на една скала и зачака.

Скоро я видя. Птицата, бялата птица. Тя долетя и кацна при трошичките. Ласкаво погледна Стареца и закълва белия хляб. Много бяха видели тази птица, за някои тя беше бяла лястовица, но къде ти толкова малка птичка толкова високо? Други бяха видели гларус, но къде гларус тук в планината. Бели соколи и орли също едва ли щяха да се държат така дружелюбно. А старецът винаги съзираше гълъб – бял гълъб..

       В този миг дочу крясъците. Те идваха откъм падналия мост, малко под върха. Старецът се изправи, спусна се пъргаво до лявата пътека и скоро видя тъжна картинка. Двамата бяха достигнали до срутения мост, но явно Контето беше тръгнал по него и разбира се, беше пропаднал. Сега висеше на ръката на своя приятел и псуваше като хамалин. Ръката на Стареца беше достатъчна младежът да бъде изтеглен на безопасно място. Оказа се, че положението не е толкова тежко. Контузии почти нямаше, само марковия туристически костюм се беше съдрал, но Контето продължаваше да мрънка:

       - Мама му стара, птицата е виновна! Черна гадна, птица! Тя ме подплаши, тя ме бутна... И храм, какъв ти храм, глупако! Всичко е лъжа, всичко е измама! Не съществува никакъв Храм, никакво Светилище, мамка му...

       - Но Храмът не е тук, той е там горе – благо прошепна Старецът.

       И отново се изкачиха. На скалата срещу тях съзряха черната птица, която лакомо дояждаше хляба.

       - Ето я, нейната мама! Ето я черната птица! – разбесня се Контето и замята камъни към птицата.

       Разбира се, не я улучи. Тя отлетя и те повече не я видяха.

Спускането беше много по-лесно от изкачването. Въпреки мрънкането на Контето, който беше придържан от Мургавия, те достигнаха до поляната сравнително бързо. Старецът продължаваше бодро да крачи и да си мисли за нещо свое.

       Контето с пъшкане се стовари на задната седалка на джипа и също се замисли за нещо свое. Мургавият бръкна в джоба на якето си и измъкна банкнотите, но като се обърна да ги подаде, не съзря Стареца. Той явно се беше оттеглил в своя си свят. Когато вече потеглиха младежът погледна по навик в огледалото за обратно виждане и изтръпна. В него се бяха взрели едни изморени очи върху едно вече покрито с бръчки лице. Потеглиха с мръсна газ и скоро се изгубиха по прашния междуселищен път. А там някъде горе се рееше бялата птица.

PS: Аз също изминах Пътя, открих Храма и видях птицата, но за мен тя беше синя!

image



Тагове:   път,   храм,   птица,   старец,


Гласувай:
21
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ivoki - Прекрасно. Благодаря !
26.11.2020 19:52
Прекрасно. Благодаря !
цитирай
2. donchevav - Всеки търси своя храм и следва своя ...
26.11.2020 20:13
Всеки търси своя храм и следва своя път към него. И трябва да нахрани своята птица. Прав си - за едни тя е бяла, за други - синя, понякога черна - такава, каквато е в душата ни.
Чудесен разказвач си, Вал - приказното и иносказанието много ти се отдават! Благодаря за красивата притча!
Поздрави!
цитирай
3. valben - Аз трябва да благодаря, приятелю!
26.11.2020 20:45
ivoki написа:
Прекрасно. Благодаря !

Да благодаря за прочита и разбирането.
цитирай
4. valben - Привет, Вени!
26.11.2020 21:16
donchevav написа:
Всеки търси своя храм и следва своя път към него. И трябва да нахрани своята птица. Прав си - за едни тя е бяла, за други - синя, понякога черна - такава, каквато е в душата ни.
Чудесен разказвач си, Вал - приказното и иносказанието много ти се отдават! Благодаря за красивата притча!
Поздрави!


Тази история се случи и беше разказана точно преди девет години. Позволявам си да я публикувам отново поради простата причина, че тези дни се появи продължение, което също трябва да бъде разказано. Тогава времената бяха ли други, или нищо не се е променило? Евентуалните отговори на тези въпроси ме вълнуват и затова ще разкажа и историята, показана в днешна светлина. Вярвам, че ще бъде прочетена с интерес.
цитирай
5. zaw12929 - Моят храм! важен за мен! благодаря!
27.11.2020 08:40
Моят храм! важен за мен! благодаря!
цитирай
6. valben - Всеки търси своя храм.
27.11.2020 21:22
zaw12929 написа:
Моят храм! важен за мен! благодаря!

Радвам се, че твоят вече е намерен.
Поздравявам те!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: valben
Категория: Поезия
Прочетен: 2524307
Постинги: 649
Коментари: 12047
Гласове: 98840
Архив
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031