И ВСЕ ПАК ТЯ ДОЙДЕ

         Питате ме как сме посрещнали Нова година...

          Какво да ви кажа? Всичко започна от плънката. Не, не беше от плънката, а от есимеса.

         Получихме го рано сутринта. Сватовете щели да дойдат от тяхната махала, заедно да посрещнем Нова година в нашата махала. Не им се искало тази година да се друсат на хорото на площада, та решили да дойдат да караме посрещането у нас. Нема лошо...  Ама жената се затюхка – можело да се изложим...

         И веднага препаса престилката.

          Два дни търчах по магазините. То не беше Кауфланд, то не беше Лидъл и МЕТРО! Търчах с две торби в ръцете и раница на гърба. Ако пресметнем на колко опашки съм  се редил, на дължина ще има поне колкото до Пазарджик. Добре, че построиха магистралите

А докато аз мъкна, жената готви. Само за пуйката измайстори три плънки и пет различни гарнитури. Да не говорим колко ордьоври и майонези щяха да украсят празничната ни софра. Сякаш не сватовете, а националния ни отбор по сумо заедно с резервите и масажиста чакахме за празника. Ама добре, че се приготвихме така, защото и те не останаха по-назад. С шест кошници дойдоха. И то такива кошници, че асансьорът ни зацепна между третия и четвъртия етаж и не се помръдна повече. Наложи се момчетата от аварийната служба да ги изтеглят на ръце. Така че към софрата ни се прибавиха още две прасенца сукалчета, девет метра домашна наденица, дебела  четири цола и половина, седем огърлици суджук за мезе, а сладкишите и кексовете бяха почти колкото за едно зареждане на сладкарница “Неделя”.

         Па като седнахме край трапезата. Леле, мале! Дълга нощ, край няма, ама софрата се не свършва! Ха от рибицата на прасенцето, ха една кълка от пуйката, ха да опиташ от тази плънка, ха от тази майонезка. Ми, хайде да го полеем с руйното вино...

         Разправят, че на времето Людовик VІ се славел с това, че можел да излапа на закуска девет варени пилета. Може и така да е било, ама и той да беше седнал с нас и той щеше да се озори!

          По едно време сватята въздъхна и рече, че хапка не може да сложи повече в устата си. Ама точно тогава жена ми измъкна витата баница с късметите и сватята веднага капитулира. Толкова й се услади баницата, че по невнимание глътна един от късметите. Нищо де, голяма работа! А когато се появи тортата на мен ми прилоша и припаднах.

         Завайкали се всички, помислили, че съм получил инфаркт от веселите празнични преживявания, та повикали “Бърза помощ”. А пък лекарят, щом видял софрата, веднага ми определил диагнозата. Посвести ме човекът, та в дванайсетия час и аз се чукнах с чашка с всички, но моята беше с рициново масло. Според лекарското предписание, искам да кажа.

         Но от всички ни най-много закъса сватята. От многото ядене сега лежи болна от пневмония. Излязла навън да се поразтъпче в снега, та да й се смели храната и как стъпила, не знам, ама се плъзнала на пързалката пред блока. Претърколила се жената, обрала всичкия сняг по улицата и се спряла едва пред оградата на детската градина във вид на снежен човек.

            Намериха я чак на сутринта. Толкова й било тежко на сватята, че не могла да помръдне от мястото си и сигурно щяла да стои така чак до пролетното размразяване, ако не я били надушили кучетата от квартала. Не знам по домашната наденица ли са  я усетили или по пуйчината плънка, ама всички джафкали по снежния човек и така успяха да я открият.

            Ето така посрещнахме празника. Такова ядене падна, че ще си го спомняме чак до следващата Нова година! Да сме живи и здрави, а догодина софрата да е още по-голяма...

       Именно тогава се събудих. Нещо ме беше събудило. Може би звукът от телевизора, или гласът на моята съпруга. Тя се беше навела над мен и грубо ме разтърсваше.

      - Ставай, ще изпуснеш момента – дочух насмешливия й глас.

      Отворих очи и съзрях празната маса и двете чаши. Едната, моята – празна наполовина и другата, на жена ми – пълна наполовина. Нямаше мръвки, нямаш баница, нямаше късмети, и най-важното, нямаше никаква плънка, само две чаши. Бяхме сами...

      - Хайде де, ще изпуснеш Новата година, - продължи да настоява жената.

      Това окончателно ме разбуди. В главата ми натрапчиво звучеше само една дума... ЕРБ. Какво ли исках да си припомня? Може би думичката „Еърбъс”, онзи Еърбъс, който отнесе нашите деца някъде далече от нас... А президентът Радев продължаваше новогодишната си реч. След няколко минути тя дойде. Пристигна Новата 2020 година.

         Честита Нова година, приятели!

 

 

И сънят, и разбуждането, и песента, а и гротескните образи на героите от "голямото плюскане" напомнят малко образите от Ботевата "Политическа зима". Стана ми тъжно. Нали Нова година е време на надеждите и обещанията? Но какво да си обещаят тези двама съпрузи, в представите на които Еърбъс е хищен орел, отнесъл децата им вдън гори тилилейски? Тези средностатистически българи, които на Нова година застават един срещу друг с души, разкъсвани между отчаянието, че става все по-лошо, и човешката сляпа надежда, че е за добро, че все някога нещата ще се оправят? На празна новогодишна трапеза, между илюзията и реалността, с полупълните-полупразни чаши на вярата и обезверението... и с изконното право да поискат "утре да почне от днес"...
Не симпатизирам на открити политически лозунги, но в твоя новогодишен сън откривам една тъжна и страшна, изобличителна алегория, която превръща този разказ в чудесен, въздействащ памфлет. А може би греша и ти просто си ни въвел в едно празнично изживяване. Впрочем и аз имам същите впечатления от гостуванията на сватовете - същите притеснения по подготовката и кулинарния маратон на масата:) Поздравления за реализма!
Честита Нова година, Вал! Да сме живи и здрави, с тежки трапези, с леки сърца!

По-светли, по-добри години...
Не зная кое повече ме грабна - сънят, или пробуждането,
но мога да кажа - разказът е толкова жив и правдив,
посланието - силно докосващо...
И да... утре започва от днес...
Сърдечни поздрави, приятелю !

Четейки твоя коментар аз изведнъж си спомних за знаменитото "Голямо плюскане" на Марко Ферари. Разбира се, между двете плюскания има огромна разлика. Разлика в поводите, в начина на живот, в съня, в стремежите, в бягството на героите, във финалната права... Би трябвало обаче да се схване и една прилика. И тя е ОТЧАЯНИЕТО. Отчаяние от това, което сме днес, отчаянието от факта, че не можем да преценим дали е пълна или празна нашата чаша. Остава само надеждата, че все някога ще преценим...

Разбира се, че утре започва от днес. Но да сме щастливи, днес денят трябва да е слънчев.