ПРИКАЗКА ЗА ПРИНЦ И ПРИНЦЕСИ

            Изправих се и се огледах. Около мен беше тъмно, само от малкото решетъчно прозорче някъде отгоре струеше мътна светлина. Знаех къде се намирах. В тъмницата. Главата ми пулсираше с пронизваща болка, а и лявото ми коляно ме наболяваше. Иначе си бях същият. Мечът, разбира се, беше останал горе в кулата, но това никак не ме притесняваше. Вече знаех как да се измъкна от килията, знаех и как да излъжа пазача, който дебнеше в първия коридор. Оставаше ми само да поема нагоре.

            Но този път не го направих. Въздъхнах, натиснах Escape и отворих вратата на офиса. В същия миг връхлетях на момичето от съседния офис. То се беше разбързало нанякъде понесло куп папки. Папките са разхвърчаха из целия коридор, едни зелени очи ме стрелнаха гневно и момичето се наведе да събира документацията на отдела. Почувствах се неловко. Мигновено и аз се намерих на пода, заприбирах папките и забъбрих някакви извинения.

            Честно да си кажа, не помнех името на тази колежка. Бях запомнил само прекрасните й зелени очи, чисти и искрящи, в които всеки би искал да се удави. Срещах я всеки ден, но досега не бях забелязал колко е красива. Стройна, слабичка, с разкошни руси коси... а за очите вече ви споменах. Този ден беше облечена със стилно черно сукманче и бяла блузка. Беше наистина красива, красива като принцеса.

            Събрахме набързо папките и аз я съпроводих до кабинета на шефа като не преставах да говоря и да ръся извинения. Изчаках я да предаде документите и се вмъкнах най-нахално чак в нейната стая. Там се кипреха още две принцеси, които ме изгледаха подозрително, след което се врътнаха глезено и напуснаха стаята. А аз говорих ли говорих. Тя ме гледаше учудено и по едно време се усмихна, протегна ръка и докосна цицината на моето чело. Едва дочух: „Какво е станало с теб, принце мой? Виж се на какво си заприличал.”. И до ден днешен се питам дали наистина точно това чух. Вероятно тогава съм я поканил на кафе по време на обедната почивка. Това го осъзнах чак на обяд, когато я изчаках пред входа и ние поехме на някъде. Беше спряло да вали, а слънцето се бе заело да изгражда приказна дъга и ние тръгнахме.  

            Сега вече тя говореше, а аз се бях замислил. Нещо все ми убягваше и се опитвах да разбера точно какво ме тревожи. А тя бъбреше: Как така се е случило, че аз съм я блъснал... Дали не е било нарочно... Ами не съм ли забелязвал нейните погледи...Да, как веднъж съм и помогнал да нареди пасианса... ама тогава не запомнила черното вале при червената дама ли отива или обратно... И защо не съм я забелязвал... Даже нейните колежки вече нещо се съмнявали... И бъбреше, бъбреше, не спираше.

            Слънцето срещу нас беше вече успяло да изгради приказната дъга и тогава изведнъж разбрах накъде вървим. Разбира се, не към кафенето. Ние вървяхме към дъгата. Не помня кога съм уловил нежната й ръка, но в мига, когато зърнах дъгата аз се обърнах и съзрях нашите ДВЕ сенки, хванати ръка за ръка, да ни следват покорно, но видимо щастливи. И в обърканата ми глава изплува отдавна, кой знае защо, забравен стих, стих, дълго повтарян из зловещите лабиринти на замъка, онзи замък, който се все още се намира в края на старата гора. Ето го и него:
ПОД ДЪГАТА
Избърши малка моя очите зелени.
Усмихни се щастливо и подай ми ръка.
Нека преминем ний двама, с теб окрилени,
под прекрасната, нова, многоцветна дъга.
Мое малко момиче, със усмивка красива,
там ще срещнем само, само добро.
Там ще чуем ний и легенда правдива,
че доброто сразявало всякакво зло.
Там ще сме честни и малко свенливи,
и забравили грижи, ще се слеем в едно
Ще сме толкова много щастливи,
че ще вършиме само, само добро.
Не плачи, малка моя, че вятър изви се
и отнесе нашата тъй желана дъга.
Усмихни се щастливо. Ето виж, проясни се...
И не пускай, не пускай ти мойта ръка.        

         На другата сутрин, разбира се пак закъснях за работа. Този път имах извинителна причина. Не, не се успах, напротив, станах доста рано, но загубих страшно много време пред огледалото. Дълго се вглеждах в него, за да открия пукнатината, но такава нямаше. То си оставаше гладко и светло, както трябва да е всяко огледало. Нямаше ги и драскотините по моето лице. Абе, с една дума, бях си същият!
         Промъкнах се в офиса и още не затворил вратата след себе си дочух шепненето на моя колега: "Сядай, сядай, откога те чакам. Сядай и да започваме. Инсталирах нещо супер. Нарича се "Завръщане в замъка Волфейнщайн". Игра за милиони! Хайде, че аз вече съм напред!" Нямаше как да не се усмихна. Трябваше само да затворя вратата и да го оставя сам, но нали съм си добър... ех, защо ли съм такъв? Та му казах: "Не, приятелче, аз отивам при моята принцеса. Тя ме чака. Ела и ти, в нейната стая ще срещнеш и други принцеси. Ще пием кафе, ще си побъбрим... Как ще я познаеш моята принцеса ли? Ами много просто. Тя е най-красивата."

GAME OVER

 

От "Приказките на Вал"
http://valben.blog.bg/izkustvo/2014/07/19/prikazka-za-princove-i-princesa.1282062

 

размисли ме... поведе ме към друг свят, или спомен...
все едно. Може би просто съм имала нужда точно
от една хубава приказка за лека нощ...
Благодаря, Вал !

Надявам се, че си прочела и предната приказка. Те двете са свързани. Малко са шантави, но всъщност съществуват. Зависи от какъв ъгъл се четат. И много е важно от коя страна попада светлината на огледалото.
Лека нощ, Таня!

Във всяка приказка има нещо шантаво, но точно в него се крие силата
на въздействието и усещането... и да... важно от коя страна попада
светлината на огледалото. Посланията всеки сам си разгадава.
Наистина ме изненада приятно в късния час...
Лека нощ !

Та ти си чела до толкова късно шантавите драсканици на Вал! И си ги харесала! Това е истинско признание за мен, за което още един път ти благодаря от сърце!
Приятен ден ти желая!

се превръща в безкрайно желано. Приказката си е приказка. Само в приказките можеш да ходиш на работа, за да си играеш и невинно да се блъскаш в колежки, в който се влюбваш, като денят ти минава в извинение. Приказно е, че фирмата не фалира и всички са щастливи!

Да, това е приказка. Но да знаеш такава фирма съществува. Тя се намира на границата на реалното и ирационалното. Двата свята са разделени само от едно Огледало. В тази фирма редовно се раздават доста тлъсти заплати и премии, плановете и насрещните планове се изпълняват и преизпълняват, колежките са истински принцеси, а за принцовете да не говорим, все раздърпани и нахапани ходят. Всичко е едно приказно светло бъдеще. Ще кажеш - Утопия ! Ами не знам, но може и да е и Антиутопия. Аз тези неща много не ги разбирам. Ама хайда да хващам меча и да потеглям нагоре, защото принцесата ме чака! :)))

Чудесно, искам и аз в тази фирма да работя..... с принцове :))))
Обаче! Ние - брюнетките с маслинени очи - хич не сме за пренебрегване! Стига все блондинки, зеленооки :))))))
Поздрави, Вал! И усмивки в запас.

Никой досега не е споменавал за очите на останалите принцеси, нито какви са - красиви ли или баби Яги? Ама, нали са принцеси?! Ще взема да попитам другия принц - той може би е забелязал! :)))