Прочетен: 6017 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 14.06.2014 09:08
ПРИКАЗКА ЗА ДЕЧИЦА И ТЕХНИТЕ НЕВОЛИ
Затръшнах вратата и се спуснах по стълбите. Нещо ми беше изнервено. Реших да пийна една бира и да се успокоя. Така и направих. От магазина си купих кутийка евтина бира и се отпуснах на единствената незаета пейка в алейката пред детската площадка. Отпих и започнах да се успокоявам. Заслушах се в шумотевицата около мен.
Отляво пейката беше заета от редовните пенсионери. Те нервно потропваха с бастуни и се надвикваха: „Ама видяхте ли какви ги свършиха нашите? Ами сега какво ще правим? Как да им вярваме и защо да им гласуваме.... Да, де, ама нали аз ви казвах, нещо не е както трябва, айде де... Не така, другари, трябва да се стегнем...”
Отдясно глъчката беше още по-голяма. Младежите нещо се бяха развълнували, подаваха си бутилката от 2,5 литра с бира „Астика” и се надвикваха. „Ами видяхте ли ги какви ги свършиха бразилците? Изложиха се, никаква дузпа нямаше... Смешници са, ама не са по-смешни от нашите. Ами сега кво ще правим...? Ами кво, айде бегай да купиш още една бутилка, да пийнем и да ходим да гледаме мача... Ей, я вижте бе, виждате ли я оная?"
Аз също се загледах към оная, но в този миг до мен достигна детски смях. Срещу мен имаше малка чешмичка и аз съзрях две дечица, които се кикотеха и пълнеха малка пластмасова кофичка с вода. И двете вече бяха порядъчно измокрени, ала видимо щастливи. Хукнаха към тревичката в малката градинка и изляха кофичката. След това се върнаха и повториха упражнението. И тогава се появи майката... Ама каква майка, ех... но сега да не се отклонявам от темата. Та, майката гневно захвърли недопушената цигара и сграбчи по-малкото дете за ухото, последва и шамар по бузката. Ала детето на се разплака, погледна я учудено и хукна отново да напълни кофичката. Разплака се другото дете, което през сълзи промълви: „Ама мамо, та нали дървото трябва да порасне?" Какво се случи после не помня. Изпих си бирата и се прибрах и аз да гледам мача.
На другия ден взех предварително мерки, които да ме предпазят от ядосване в домашна обстановка и си поръчах бира още на барчето близо до автобусната спирка. Отпих и започнах да се надявам, че ще бъда спокоен. Замислих се за една стара гора, в която имаше един разказвач на приказки и много чудни животинки и тяхното училище. Къде ли беше останала тази стара гора, и какво си беше случило с нейните обитатели? Надявам се, че тази гора все още съществува, а обитателите й – реални, живи и щастливи...
И в този миг чух детски плач. Какво се беше случило? Срещу моята маса имаше магазинче за разни дреболии, повечето от тях детски играчки. Имаше и няколко цветни, много красиви топки, провиснали в една дълга мрежа. И там едно детенце подскачайки, за да достигне една от тези топки се беше спънало и паднало. В резултат – разкървавено коляно и сълзи, истински детски сълзи от болка, и разбира се една гневна майка. Ама каква майка, ех... но да не се отклонявам от темата. Та, майката захвърли недопушената цигара, заряза марковото питие и се накара на детето, което продължаваше да хленчи и да сочи към топката – онази виновната топка за бедите на детето. Какво се случи после не помня. Изпих си бирата и се прибрах и аз да гледам мача.
Но преди да се прибера минах покрай чешмичката. Дечицата ги нямаше. И майката я нямаше. Там си бяха пенсионерите с техните спорове и младежите с тяхната бира. Там беше и тревичката... Не посмях да я докосна, за да разбера дали е мокра, а и никакво дърво все още не беше пораснало...
От „Приказките на Вал”
Този свят - лош или добър - си е наш и ние трябва да си го пазим. А може би ще дочакаме дървото все пак да порасне. Аз вярвам в това! :)
Аплодисменти, Вал!
Радва ме твоето заключение, но все пак дали това написано нещо е силно или не не е толкоав съществено. По-съществено е то да бъде правилно разтълкувано, малко да ни замисли и накрая да се усмихнем и да се порадваме с дечицата на една шарена топка и едно прекрасно разцъфнало дърво!
Аплодисменти, Вал!
И не се притеснявай, а коментирай. И критикувай... Забрави за някакви светлинни години. Ние всички сме сред приказки и стихове, важното е да го осъзнаем и да намерим сетивата за тяхното възприемане... И пиши, ти можеш!
Покрай цигарите и марковите питиета наистина понякога няма време за романтика, но поне нека дечицата да бъдат романтични...
Съвременна приказка за действителността ли, казваш? Не, това са си просто случки от градинката в махалата. Но се радвам, че според теб, се е получил звучен и положителен ефект. Благодаря за това заключение.
Много ми е интересно да чета това, което пишеш, защото то е преживяно и идва от душа. Прегърни любимата жена вкъщи и по-малко се ядосвай, ако може ;)
С голям поздрав!
Децата никога не трябва да бъдат бреме! Те са бъдещето, те са нашето повторение. А майката винаги трябва да бъде Майка - независимо с цигара или без нея...
Много ми е интересно да чета това, което пишеш, защото то е преживяно и идва от душа. Прегърни любимата жена вкъщи и по-малко се ядосвай, ако може ;)
С голям поздрав!
Едно голямо благодаря за усмивката, с която коментираш. Пожелавам и ти да преживееш много приказки и да ги опишеш, а аз ще ги коментирам с усмивка, обещавам ти! :)
Ролите в тази приказка отдавна са раздадени според заслугите, героите са гримирани и костюмирани и готови за шоуто. А пък часовник не ти трябва. В една приказка часовник не е необходим. Във всяка приказка времето е неизмеримо...
Зная,Вал,че осъзнаваш къде е това место...
Също така и че най-хубавото и истинското в което и да е место-са децата!Те са истинските двигатели на света,те създават онзи приказен и невероятен свят,където дори цветето с бодли е тъй прекрасно...
"Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) ..."
Благодаря ти!
Прав си и за друго - точно детската площадка, пейката, спирката, са социалното пространство, в което един поет може най-точно да напипа пулса на болката, да проследи заболяването, да постави диагноза.
И - съжалявам, но не мога да се въздържа :) - права е Бени - честото "ех..." и отклонения от темата е сигурно много здравословно и зареждащо за поета, но не и за собственото му социално пространство:)))))
Поздрави!
Зная,Вал,че осъзнаваш къде е това место...
Също така и че най-хубавото и истинското в което и да е место-са децата!Те са истинските двигатели на света,те създават онзи приказен и невероятен свят,където дори цветето с бодли е тъй прекрасно...
"Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) ..."
Благодаря ти!
...Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да я изяла цветчето...”
Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата...” И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко...
Прав си и за друго - точно детската площадка, пейката, спирката, са социалното пространство, в което един поет може най-точно да напипа пулса на болката, да проследи заболяването, да постави диагноза.
И - съжалявам, но не мога да се въздържа :) - права е Бени - честото "ех..." и отклонения от темата е сигурно много здравословно и зареждащо за поета, но не и за собственото му социално пространство:)))))
Поздрави!
Благодаря за коментара! Той е точен и ясен. Е, не съм много съгласен относно разсъжденията ти за честите отклонения от темата и собственото социално пространство на един поет, но важното е, че приказката ти е харесала. А това искрено ме радва.
Вал те поздравява! :)
Ти си пий биричката, споко!:):):)
Поздрави, Вал!
Ти си пий биричката, споко!:):):)
Поздрави, Вал!
Кви са тези шамари?! Може и с друго, нали? С добро, например...
Ами някой си пият биричката и зяпат младите майки, а пък други си пият уханно кафе и зяпат папата! Който както я нареди! :))) Нема лошо!
Зная,Вал,че осъзнаваш къде е това место...
Също така и че най-хубавото и истинското в което и да е место-са децата!Те са истинските двигатели на света,те създават онзи приказен и невероятен свят,където дори цветето с бодли е тъй прекрасно...
"Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) ..."
Благодаря ти!
...Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да я изяла цветчето...”
Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата...” И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко...
Всичко,което е докоснало сърцето ни,е получило един защитен похлупак от обич и нищо на световете-не би го унищожило,защото то е получило от най-истинското чувство!
Те съществуват...онези магично-мистични местенца,които за всеки от нас са нашето малко спасение-нашата малка планетка!
Зная,Вал,че осъзнаваш къде е това место...
Също така и че най-хубавото и истинското в което и да е место-са децата!Те са истинските двигатели на света,те създават онзи приказен и невероятен свят,където дори цветето с бодли е тъй прекрасно...
"Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) ..."
Благодаря ти!
...Но ето, че стана нещо необикновено. На намордника, който бях нарисувал за малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той никога не ще може да го сложи на овцата. И се питам: „Какво ли е станало на неговата планета? Много е възможно овцата да я изяла цветчето...”
Но веднага си казвам: „Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъклен похлупак и внимава добре какво прави овцата...” И тогава съм щастлив. И всички звезди се смеят тихичко...
Всичко,което е докоснало сърцето ни,е получило един защитен похлупак от обич и нищо на световете-не би го унищожило,защото то е получило от най-истинското чувство!
Те съществуват...онези магично-мистични местенца,които за всеки от нас са нашето малко спасение-нашата малка планетка!
Правилно си разгадала знаците! Благодаря!